Да си честен със себе си…

Често си мисля за това, как човек става роб на самия себе си. Как вместо да се ползваме от ресурсите си, влачим хомота на собствените си ограничения. Как издигаме зид около себе си и после ридаем, че няма кой да ни спаси.  

Непрекъснато улесняваме живота си, като слагам етикети, избираме единствено възможни опции, опростяваме, консумираме чужди емоции и преживявания, а после се оплакваме от липса на избор и безпътица. Приемаме едно и отричаме настървено всички останали възможности. Боравим с клишета като престиж, мода, култура. Робуваме на думи, чието съдържание не би имало смисъл без нас.

Вкарваме живота си в коловози, създаваме си модели на поведени, избягваме спонтанността и автентичността, имитираме чувства …всичко това само за да поддържаме образ, на който гордо и спокойно да сложим табелката – АЗ. И след това АЗ е оправдание, че „съм такъв какъвто съм“. Вече не нося отговорност за нищо. Това което СЪМ е константа, грижливо изкована от ограничения.

Толкова се страхуваме да живеем, че всячески избягваме неизвестността. Избираме си чувства, които си позволяваме да изпитваме, избираме си начини, по които да ги проявяваме, репетираме ги и ги правим наши, но никога не ги живеем истински. Приемаме себе си като продукт на комерсиално творчество, който трябва да задоволи и най-претенциозния вкус. Продукт, който трябва да се продаде добре, а това не предполага никакви слабости и недостатъци.  Обичаме да съдим и отсъждаме, да говори в категории и сравнителни степени.

Подвластни сме на ограничения и забрани, на шлифоване и доизкусуряване, на амбиции и стремежи, на стандарти и норми. Не вярваме в простотата; постигаме, за да демонстрираме; щастливи сме, за да споделяме; важни са ни всички, но не сме сами на себе си. Обущарят ходел бос. Най-хубавото го пазим за другите.

Скъпим се на време със себе си. Не се потупваме приятелски по рамото. Не си предлагаме подкрепа и разбиране. Не се питаме от какво имаме нужда. И сме нещастни. И сме така вкопчени в другите. И така задушаващо сме протегнали ръце към тях. И търсим спасение. И търсим надежда. И копнеем за нещо, неясно какво.

Един ден се поглеждаме в  огледалото и осъзнаваме, че не познаваме човека отсреща. Не знам кога му се плаче, кога изпитва вина и срам, кога страда и има нужда да бъде прегърнат. Не знаем как да се свържем с него, как да го чуем и разберем, без да го съдим. Сещаме се, как някога сме сложили тази маска, но не помним какво е било преди нея и защо изобщо сме избрали да я носим.

За да се подсигуря, че съм написала поне едно смислено нещо 🙂 , ще завърша с цитат от Фройд  „Да си напълно честен със себе си е огромно по значимост и много трудно упражнение.“

Смятам, обаче, че предизвикателството си заслужава. Честността със себе си е таксата, която трябва да платим за независимостта си.